„Привилегия и удоволствие е съприкосновението с писателски архиви, а когато това е ръкописното наследство на последния възрожденец Тодор Г. Влайков, се превръща и в отговорност и интелектуално предизвикателство. Сред невероятно богатите и неизследвани ръкописи, снимки и вещи, сред изкусно подвързаните книги някак незабележимо присъства и малка ръкописна книжка, изпълнена с красив четлив почерк – „Речник на употребляваните в Пирдопския говор турски думи до 1885 година“. На гръбчето с поизтъркани златни букви се чете името на Алипия Влайков. Залисани и възторжени от досега с архивното наследство на дядо Влайков, позабравихме за тази книжка. Класикът, освен на стихотворни и белетристични творби, на политически статии и публицистични книги, е автор и на „Чиновничество и властници“, която излиза през 1934 г. с подзаглавие Според бележките и спомените на моя брат. Всъщност писателят белетризира мемоарите на брат си Алипия Влайков и те се превръщат в четиво, което е уникален синтез между остра моралнопублицистична проза и увлекателно повествование. Фактологичната основа, каквато представляват спомените на брат му, е благоприятна почва за разсъждения, изводи и препоръки за опитния публицист и обигран политик Тодор Влайков.
През 1979 г. четири от тетрадките с бележките и спомените на Алипия Влайков са дарени на Литературния музей от сина му Личо Влайков, който по това време живее в дом за стари хора в квартал Дървеница. Озаглавени са „Спомени из живота ми“. Стоят незавършени, явно има и следваща тетрадка, която е изгубена. Известен наш колекционер открива пета тетрадка в столичен антиквариат, но в момента не разполага с исканата сума, успява обаче да снима на ксерокс ръкописа.
Така през 2008 г. се появиха автентичните спомени на Алипия Влайков, събрани в книга. Тези мемоарни записки са неоценим извор за родословието на Влайкови, битието на пирдопчани, за образователната система в средата на ХІХ в., но особено интересни са спомените му за обществено значими събития и личности от онези времена – Съединението на България, обявяването на войната със Сърбия (1885 г.), участието му в Пирдопското опълчение. Трогателен е разказът му за Ботевия четник Димитър Тодоров Ночев, който се спасява след разбиването на четата и след много премеждия успява да се укрие в родния си дом в Пирдоп. Докато един ден бащата разбира, че бунтовникът е в дома му, заключва го и предава ключа на заптиетата. След 1878 г. Димитър Ночев е полицейски пристав, околийски началник, на два пъти е и народен представител, но никога повече не се връща в родния си дом.
Също сред запомнящите се свидетелски описания са контактите му с министрите Иван Салабашев, Лазар Паяков и Михаил Такев, падането на Стефан Стамболов от министър-председателския пост. Всеки спомен от отминали епохи е ценен документ за неофициалната история – тази, която остава ненаписана от професионалните историци. Мемоарите на Алипия са фотографско изображение на България от следосвобожденския период при формиране на държавните институции, на бързо преобразяващия се политически живот.
Интересен е похватът, използван от Алипия Влайков – той само регистрира фактите, а не ги тълкува. Той като че ли наистина се е заел със задачата да документира съвремието, да улови настроения и реакции на обществото към различни събития като непосредствен наблюдател, а не като изследовател на епохата. С това особено силно проличава неговото чувство за историчност.
Алипия Влайков е роден през 1856 г. в Пирдоп. Носи това не особено популярнo име, тъй като родителите му до неговото раждане са губили децата си, а са вярвали, че св. Алипия като закрилник на децата, ще помогне за оцеляване на новороденото.
Завършва трикласното възрожденско училище в града. Едва 16-годишен започва работа като учител-ученик (стажант-учител) с известни прекъсвания до 1884 г. в Пирдоп и Златица:
„Хубави години прекарах с учителството. Не се посрамих. Едно само ми е пречило: все се считах неподготвен; все си жалех, че съм без образование; все се срамувах от по-учените и се стеснявах; все се унижавах пред тях.“
Именно това притеснение от невисоката му образованост го мотивира и сам научава перфектно турски книжовен език, френски и сръбски. Ориентира се към чиновническо поприще, защото разбира, че там би могъл да развива способностите си и да бъде по-полезен на младата българска държава. Работи като писар при мирови съдия, секретар на митница, началник на митница,
акцизен надзирател, митнически ревизор, главен секретар на Министерство на финансите. Поощрен от високата оценка на началниците си, а и от увереността в собствените възможности Влайков публикува в списание „Читалище“, вестниците „Стара планина“, „Народни права“, „Свобода“ и други издания свои статии и коментари по важни законопроекти, разкрити корупционни практики и данъчни тежести.
В немалкото страници на „Спомените“ Алипия недвусмислено изтъква своята неподкупност, честност, вярната и безкористна служба на Отечеството, но не звучи като самоизтъкване, а като добър пример за подражание. Само на две-три места сме допуснати и до по-финото духовно поле на мемоариста.
Разказвайки ни за един също толкова изряден свой колега, Алипия споменава: „За всичко обичаше да приказва, но не и за литература, училища, просвета, интелигентност.“
При друг случай доверява: „... дебелак в отношенията си, неподвижен, малограмотен, опърничав, неспособен, див.“
Въпреки нелюбезните определения, трябва да сме сигурни, че мемоаристът полага необходимите усилия да насърчи колегата си към самообразоване и по-високи интелектуални стремления, без да проявява високомерие и излишна дидактичност. Алипия не описва батални сцени от Сръбско-българската война, а свое преживяване: „На 14 същия месец (ноември – б. а.) заминах с пушката, револвера, патрондаша и раницата пеша за Цариброд. Преспах в Сливница. През нощта падаха звездите. Великолепно зрелище бе. Изглеждаше, че като рядък дъжд падаха постоянно по няколко звезди от целия небосвод.“
Малко известна е обществената и благотворителна активност на Алипия Влайков – член е на управителния съвет на кооперация „Братски труд“, подпомага финансово дейността на Затвора за малолетни престъпници, Червения кръст, активно се включва в дружеството за снабдяване на Пирдоп с електрическо осветление, дарява средства за безплатни ученически трапезарии и въздържателни дружества. Спомоществовател е на фонда на Пирдопската гимназия за закупуване на учебници за бедни деца, дарява средства и на туристическото дружество в родния си град. Дава и немалки суми на свои съграждани, търси им работа, напътства ги в професионалния им път. Не на последно място – съзнавайки добре, че младата българска държава ще има нужда от знаещи и можещи хора, Алипия Влайков финансово подпомага обучението на 9 години по-младия си брат Тодор в София и по-късно в Императорския университет в Москва. Най-голямото му дарение са 200 000 лева през 1933 г., които анонимно предоставя за изграждането на Църковен дом за бездомни и бедни старци при църквата „Успение на Пресвет Богородица“ в гр. Пирдоп, където и сега на видно място стои портретът на Алипия и Неделя Влайкови. Днес старопиталището е приютило трийсетина незрящи хора от цяла България. За да разберем къде са корените на добротворството на пирдопчанина, ще цитирам написаното от сина му Личо, формулирано като „принципите на Алипия“:
„1) Като религиозен, той живееше с принципите на Евангелието и християнската религия – прави добро и никому зло. Не търси вината в другиго, а в себе си, ако не те обичат или уважават. Уважавай мнението на другите, макар и да не си съгласен с него. Преди да кажеш дума или направиш нещо – обмисли последствията, да не сгрешиш и се разкайваш. Бъди честен и справедлив в мислите и делата си, както в себе си, така и към хората и в служебните си или частни (към хората) задължения.
2) Като финансист. В живота си той живееше „със сметка“ – винаги да харчи по-малко от приходите си, т.е. да пести за „черни дни“ и да може да помага на хората.
3) Като общественик-политик нямаше влечение, макар да имаше симпатии към някои партии с буржоазно-демократически програми като Демократическата на Малинов, а после радикалната на Найчо Цанов–Тодор Влайков, в която, може би, е членувал и гласувал.“
Дали заради присъщото си чувство за историчност, или пък от младежко любопитство, или пък от естествено влечение към интелектуален труд Алипия Влайков започва да записва турските думи, които използват пирдопчани в общуването на двата етноса, и които съвсем естествено навлизат в ежедневна употреба. Имаме усещането, че този словник е предназначен за бъдните поколения. Алипия с вроденото си чувство на хронист вероятно е предполагал, че с изселването на турското население ще се забравят и изгубят думите и изразите, езикът, на който са общували миналите поколения.
Мислел е или пък се е надявал, речта да бъде изчистена от турцизмите, но въпреки това не трябва да бъдат заличени от паметта на потомците. При освобождението на Пирдоп в руските военни карти са отбелязани 752 къщи – 80 с турци, 25 къщи цигани, 3 къщи татари, една къща с гърци и останалите къщи български, което означава, че българското население е около 85%. Голяма част от турското население напуска Пирдоп по това време. Съвсем друга е демографската картина в отдалеченото само на 4 километра селище Златица – 85% е турското население. През 1885 г. Пирдоп се намира на границата между България и Източна Румелия. Митническият пункт оживява селището. При обявяване на Съединението на България турското население, което в Пирдоп е близо 85%, се изселва към Делиормана или в пределите на Османската империя.
„Речник на употребляваните в Пирдопския говор турски думи до 1885 година“ се състои от 195 листа, хартията е пожълтяла, трошлива (което ни навежда на мисълта, че вероятно думите са преписвани през 20-те години на ХХ в. от някакви първоначални записи). На вторият лист от ръкописния речник, поизяден от времето, се чете обяснителен текст, който може би щеше да ни даде отговор на въпросите за мотивите на Алипия при съставянето му, за намеренията, които е имал: „Тия думи съм събирал докато бях учител в Пирдоп и Златица. Напуснах този мой роден край през 1885 година и сега е възмож[...]“ На последната страница на речника Влайков е сумирал всички думи и е записал числото 1345, но по-късно е добавял още думи и те стават 1567. Трябва да се отбележи, че няколко десетки от неговите записи не присъстват в „Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век“. Забележително е усърдието на Алипия Влайков не само да събере, да постави ударенията на думите, но и да разтълкува и да даде подходящи примери за употребата им, а когато е необходимо изброява и различни словоформи, търси синоними на понятията, например:
„Зїла. 3/4 от грош, 30 пари. Употребляваше се само, когато освен цял грош има и 30 пари. „Пет и зїла“ ще рече: 5 гроша и 30 пари. Батак. Блато, азмак, мочур. Или: Арзухђл. Изговаря се „арзавал“. Прошение до съд и други управления.“
Учителската кариера на Алипия Влайков започва през 1872 г. и продължава до 1884 г. В тези години Влайков се е сблъсквал с билингвизма на българското население – общуването с властите, със съседите от другия етнос е ставало на турски език. Не са съществували български аналози на термините за позициите в административната власт и военните структури (това е и една от причините след 1878 г. турцизмите да бъдат заменени с русизми). Поради многовековния застой в развитието на българския език съвсем естествено навлизат в ежедневна употреба турски думи и изрази, дори и при контактите на етническите българи. И досега използваме част от тези думи с поизменен смисъл (гевезѓ, шегаджия), придобили дори друго звучене, но трябва да признаем, че те придават цвят на речта ни, а понякога дори нямаме точен аналог в българския език – например пазар, сараф, пастърма, туршия.
През 1896 г. излиза „Малък турско-български речник“, който е предназначен за изучаването на турски език в българските училища. Автор е Стефан Тилков. Съдържа 614 страници. И до днес османистите ползват този речник, превърнал се в изключителна библиографска рядкост. Съществуват данни, че просветният деец, дипломат и един от създателите на Солунската гимназия Христо Бучков също съставя подобен речник, но той остава непубликуван. Безспорно, посланието, което носи „Речникът на употребляваните в Пирдопския говор турски думи до 1885 година“, има свое място в изграждането на образа на българина от края на ХІХ век и ще предизвика интереса не само на специалистите, но и на българската културна публика.“
Румяна Пенчева
